Празна съм. Като ограбена църква с пробит покрив. Толкова пуста и стара, че дори гарван не каца на ръждясалото разпятие. Стоят достолепно само едни стени. Зидове силни, устояващи на ветрове и порои. Пропукани от слънце. Притихващи в безлуние. Стени, надживели времето. Втъкали душата ми в нишката между тук и отвъд. Обгърнали плътно тишината в мен и пиещи тъгата ми – мълчат в невъзможност да ме прегърнат… още по-малко да ме опазят… Камък върху камък и още, и пак… Студ, бездихание и липса на пулс… парчета жива вечност с изрисувани чудеса… Чудеса, били… някога... преди. Пронизват ме силуети олющени с едни очи – големи и питащи. Режат и питат – Защо?!...
А аз не знам. Не знам.
Аз нямам какво да им кажа… кънтя от бездумие… като залюляна камбана с откраднат език…
... или по-скоро като камбана, която никога не е била залюлявана...
